Зелени клонки …

…

Зелени клонки, трепкащи от нежност
и капчици след пролетния дъжд.
Прозорецът ми сочи със прилежност
как утрото роди се изведнъж.

Кой казва, че светът е лош и грозен?
И всичкото е само кал и скръб?
И следва да си ледено сериозен,
покорно свел износения гръб.

А вън е утро! Слънчице навлиза
в прозореца ми – в свеж и ранен час.
И ето, драги – ето как излиза –
Природата по-висша е от нас!

…

Да гледам ли …

…

Да гледам ли назад? Какъв изобщо смисъл
към темите „защо” и „има ли отвъде”?
Каквото там било – то все това ще бъде…
Отминалост с различна слука в дни –
добри и лоши … и в скука … и едни –
изпълнени с надежди и мечтания,
а други – с опити за вникване в послания,
с мъчителното лъкатушене на мисъл
във търсене на роли и престиж.
Когато си на път в пътеката се вглеждаш
и крачките броиш, и пътьом се навеждаш
за да избегнеш разни там бодили.
Внимаваш, пазиш временце и сили,
защото трепнеш ли – и ето, току виж
загубил си се някъде в пейзажа.
И точно тук моментът е да кажа –
мигът пред теб по-важен е от всичко.
И слънчицето – все така добричко.

…

Даже …

…

Свежо е, дъждец ромоли.
Гледам – пролет се задава.
И напомня. За какво ли?
Иска да ме съживява?
Сякаш някак да подскаже
да се трудя че си струва.
Да съм благодарен даже,
че съм тук, че съществувам.

…

Времето …

…

… А времето кой знае как изтече
и дните се изнизват, намаляват
и време за оттегляне е вече –
предвестник на уютната забрава.

Да, времето полекичка изтече
и все по-бледа светлината става –
но не е пречка още да обичам
и тук-там разни нещица да правя …

…

Хлябът скъп …

…

Ох, хлябът скъп! Но аз съм тъп
и не отчитам –
Шенген за мен бил сътворен –
от кеф да рипам!

И съм дебил! Их, как съм бил
до днес заблуден!
В Европа – да! Там – свобода!
Животът – чуден!

И във прехлас витая аз.
Сега съм беден.
А там, след миг – и съм велик!
А не последен!

Че тук – какво! Като цвекло,
зарито в тиня.
Аз – сущий раб, за пусти хляб,
в живот – пустиня!

Но ето, на! Вместо храна –
едни миражи!
И няма как, в протест все пак,
да се изкажа…

А хлябът – скъп… И пак съм ръб,
и пак ще питам –
зер, в кой ли ден, зарад Шенген,
от кеф ще хлипам!

…

зимно слънчице …

…

зимно слънчице… не топли
а блещука само, свети…
но не бързайте със вопли –
знам – неща съвсем приети
да се считат невъзможни
правят дните ни тревожни
и ни трябва лъч надежда –
ето, виждам светлината,
ето, нещо се урежда,
нещо се поражда, става,
нещо ведро и различно!
и нареждат се нещата …
и дори за мене! … лично!
но! … тревогата остава! …

…

това ли ни чака …

…

писна ми да слушам новините
всяка втора дума – за война
гибел лъха в нощите и дните
темата за жалост е една –
хорица извадени зад скоби
в роля на статисти и декор
с ористта да бъдат само роби
готвени да станат биотор…

…

ден ще мине …

…

ден ще мине, ще замине
а след него идва друг
от година към година…
като от главичка лук
падат люспи пласт след пласт
над които нямаш власт
и отронват се листата
на неслучени надежди…
и оголват се нещата –
неизносените дрехи
няма смисъл да подреждаш –
от несбъднати утехи
полза има ли? каква е?
струва ли си да се каеш
с поглед взрян във задна дата?
днешното не е отплата,
то е акт със собствен ход –
и с молби от този род
нищичко не се променя…
и наместо с разни вопли
миналото да разчопляш
ти кажи – ела при мене,
заедно ще сме добре –
твоето и мое рамо 
дори времето да спре
са опрени – днес и тук
и на лошото напук,
и срещу възможни рани –
на любимата – цветенце,
сладоледче за детенце,
две-три топли капки смях
и подир – това разбрах –
временце ще се отвори
нещо смислено да сториш
вместо само да говориш…

…

Постепенно …

…

Постепенно се промъква
нещо като есен.
Захладнява, рано мръква.
Грак и птича песен.

Попрезрели летни дини,
грозденце и чушки.
Къкри сладко от смокини.
Рентабилно, ужким!

После? После иде зима.
Вече се усеща!
Безогледна, всичко взима,
който е насреща.

Да! Природата се труди!
Плодове създава.
И е тъпо да се чудим.
Малко и остава!

…

Злото …

…

Злото зло поражда.
Носи смрад и мрак.
И с горчива жажда
нуждата от враг.

Вече не си моя.
Вече си на друг.
Аз ли ще съм тоя
смешен екс-съпруг?

Задух. Гняв и болка.
Мисълта за мъст.
И кога? И колко?
Жалко купче пръст.

Ще ли имам сили
след това да спя?
Да забравя? Или
хладно да простя …

…