…
Небето нещо взе да се втвърдява.
И въздухът – такъв един, студен.
И свраките с крамолна, болна врява
прелитат край остатъци от ден.
Настръхнали, тревичките се гушат
в пролуките на изоставен плет.
А аз – какво, седя, мълча и пуша,
и взирам се във празното отпред.
Та ето как, откакто си замина
наоколо посърна, пожълтя.
И дяволът наистина ме взима.
И пита ме къде отиде тя …
…
„И свраките с крамолна, болна врява
прелитат край остатъци от ден.“
Болезнено, зашеметяващо дълбоко! Накара ме да усетя всяка дума. Била съм там, във празното и още помня.
Поклон и благодаря!
ХаресвамLiked by 1 person
Благодаря, Рони!
Вярвам в силата на думите!
🙂
ХаресвамLiked by 1 person